Дъжд, вода и жаби

Този сезон не мога да се оплача, вярно е. Потопи, порои, наводнения... И все пак!

Спомням си два дни в Копривщица, когато реката почти излезе от коритото си, а ние полудяхме от кеф, защото не бяхме виждали и си хвърляхме сандалите, за да гледаме как ги носи течението,

 да ги очакваме някъде долу, под другия мост или просто да покажем колко сме оригинални. И смели! После вървяхме с кални глезени покрай старите къщи-музеи, омазани и ухилени и за разлика от тях - съвсем реални, истински залутани в дъжда, във водата, в облаците, в преливащите реки, в мокрите си дрехи, в стихиите.

Днес няма кеф, а само страх. 

Внушава се страх към всичко. И към стихиите, естествено. Страхуваме се да не прелее коритото, да не потънем в локвите, да не се намокрим, да не ни обърне вятърът чадъра, да не попаднем в гигантска вълна, водовъртеж, торнадо, да не се превърнем в летящи жаби... Не смеем дори да се усмихнем на прииждащата буря, защото подозираме, че всъщност е киселинен дъжд с ГМО-градушка, последица от глобалното затопляне, което пък ще доведе до откъртване на горния слюдест връх на айсберга, а след това ни чака директно 2012, самият Ад, Годзила или едното просто превръщане в минерали...

Днес се разхождахме на любимо мое място, разбира се - с вода. И установих, че водата си седи в мен и не ме напуска, въпреки че аз й изневерявам. Изневерявам й с разни други природни стихии, но тя - водата, кротува някъде в мен и чака. Своя миг, осовбождаването ми, което ще направя сама, съзнателно; чака онзи момент, когато най-накрая ще се върна към смелостта си, ще събуя сандалите, ще ги хвърля на течението и ще се усмихна на бурята. На прииждащата буря.

... дори да се превърна в жаба ;) ...