Преструвковци

Пресичаме булеварда.

Момчето тича напред по отсрещната поляна. Чете надписите на глас. Един мъж, облечен в черни джинси, приближава към тях. Жената бързо трие очите си. Момчето се обръща към нея и казва: "Очите ти са зачервени от тази хрема..." После я поглежда особено. Жената му отговаря с кимане и продължава да трие очите си.

Когато се разминаваме, мъжът ни се усмихва. 

Покрай големите витрини на залата, двамата преминават с лекота, оглеждат се и махат на отраженията си. Жената - с вдигната коса, с блуза с голям надпис отпред и къси панталони. Момчето, както винаги едно и също - подскачащо, бърборещо.

"Къде отиваме? - пита я то. - Нали щяхме да ходим до магазина?"

"Разхождаме се - отговаря жената. - Нали каза, че няма значение за теб."

Не чувам какво ми говори. Мисля за скъсания си гердан, който нанизах отново с обикновени мъниста. Пак ми се плаче.

"Ще ми мине ли тъгата?" - пита жената.

"От какво?" - обръща се към нея детето. - За какво ти е тъжно?"

Отговарям, че не знам.

"Ще ми мине ли?" - настоява пак жената.

Момчето се засилва, прескача едно сандъче с цветя, обръща се и казва: "Знаех си, че не са ти зачервени очите от хремата."

"Така ли?" - учудено възкликва жената.

Знаех си, че знае.