Единственото, което получаваш, е безразличие

Говорим си с един от най-близките ми хора дали има наистина значение личността на кмета на един град, който през последните години просто се възроди. Той, близкият ми, твърди, че няма, защото или му изсипват парите и започва да ремонтира и създава, или не му дават пари и стои с вързани ръце. Твърдя, че за мен обаче има. От личността на управляващия може да не зависи генералната посока, но зависи състоянието и самочувствието на всички негови подчинени. От неговата личност зависи отношението му към хората, с които работи, работния климат и това чувство, което, лично на мен, много ми липсва - да се усетиш поне малко ценен за града, фирмата, кръга, в който си. Пренебрежителното отношение, на което съм свидетел през последните поне 6-7 години, а най-вероятно са доста повече, ме смущава отдавна. Изпитвам го върху гърба си. На хората, които работят и дават дори повече от себе си, не за пари, не за пари, повтарям, а заради вътрешната потребност и отговорността, се отговаря с безразличие. Те са пренебрегвани и сякаш е по-добре да не ги споменаваме, да не ги броим изобщо. "Наградите" - под всакаква форма, са изработени и подготвени, опаковани, за послушковците, неспособните и посредствените. Невероятно е, че това все още е толкова успешен подход! И ако не си от споменатия по-горе отбор, единственото, на което може да се надяваш, е пренебрежение и безразличие. Правят се, че не съществуаш. Нито теб те има, нито онова, което вършиш. Но! Нека да кажа едно голямо "но". Но те приемат с отворени обятия всичко, което си свършил. Доволни са, че си го свършил. Очакват винаги да си го свършил и се надяват да си така отдаден на вътрешната си потребност и отговорността, че отново и отново да си го вършиш. Ако им теглиш една... черта, ще махнат с ръка - Какво пък! Този и без друго не ставаше!Отписването на човека, който им е теглил чертата, и обявяването му за поредния некадърник, мрънкач и един от всичките незаслужили дори едно потупване по рамото през кариерата си, е майсторски обиграна манипулация. наистина ме смущава това безразличие... И не ми казвайте да си взимам шапката, защото имало места, където не е така. Да, радвам се, че го казвате. Хубаво е много, ако има. Но аз говоря за онези места, където е така. И те не са малко. И не са без значение. И също не искам да ми казвате, че всичко си идвало от мен. Аз съм го преодоляла. Въпросът е защо?

Не става и като Клавдий

Всички казват, че е добре да запазиш детското в себе си, но ако го запазиш, никой не остава до теб. 

Противоречията са непреодолими. Ако си добър в работата си, но не си в среда само на добри в работата си, си заминаваш. Ако си запазил детското в себе си, но не си сред други, които също са го запазили, си недорасъл, незрял и дори може да те нарекат безотговорен. Ако изкарваш много пари, но не си сред хора, които печелят като теб, си обречен. Всъщност не е точно така. Може и да не си заминеш, може и да не те обявяват за безотговорен, или да не си обречен, но пък тогава е необходимо да притежаваш устойчивост и търпение, сила да се противопоставяш и да оцеляваш, заради които в крайна сметка оставаш сам. Няма спасение.

Номерът на Клавдий като че ли е единственият ти вариант. Правиш се на луд, на шут, на ненормалник. Това обаче едва ли ще ти донесе щастието, което така или иначе не ти дават. 

Щастието, оказва се, е право, което някой трябва да ти даде. Всичките глупости за търсенето, намирането, мига, момента, вътрешното усещане и други такива, стават на пух и прах, щом се осъзнаеш. 

Разни забелязвания и балони

Да забележиш как някой лекичко ти се усмихва или как нечия ръка се протяга - към нежно докосване, например, е съвсем различно от това да забелязваш как се издува като балон нечия безцеремонност или пък безочливост. В първия случай сякаш топло слънце те гали, а във втория  - огромна вълна приижда към теб.

Добре би било да се овладее онова умение, което може би само Кобилкина го владее - умението постепенно да се покатериш на дървото. Първо през етап 1, после 2 и т.н, а не да скачаш като маймуняк по клоните, без цел и посока, но стремеглаво нагоре, и хоп - стремеглаво надолу! Добре е, обаче трудно се постига. Поради този факт се мъчим да се справим със забелязванията, докато си живеем живота. И естествено се налага да се справяме с неприятните. Ето едно от тях -

забелязали ли сте, например, как някой решава да вземе под крилото си друг и да го покровителства, често без да му мигне окото? забелязали ли сте, че обикновено се покровителства точно този, който най не му се получава и как колкото повече се покровителства с безочливост и безцеремонност, толкова повече той и покровителят му се снишават ниско, ниско и накрая сядат отгоре върху балона и го спукват.

Забелязали ли сте? 

Защото най-често онзи и покровителят му нииищо не забелязват, тъй като си мислят, че не им пука /за нищо/ и се справят пърфект! Уви! В този поне живот, колкото повече надуваш балона, толкова си по-близо до спукването му. А понякога се чува и едно бум!

                             

Петъчно отклонение

Ако сваля 3 кг само, ще съм по-добре...

Това да ми е терзанието, казвам си, докато осъзнавам, че с годините всичко се трупа, катери се върху уж по-устойчивото ни съзнание. Уж помъдрявам с времето, а си усещам  главата надебеляла. Все едно съм със сто и петдесет шапки! Не са ми само трите кила отгоре, мислите са ми в повече, терзанията, съмненията, неспокойствието. Трябваше като че ли да намирам отговорите по-бързо, а ги намирам все по-бавно. Лашкам се между миналото и бъдещето, като се опитвам да живея в настоящето. 

Понякога се обръщам към бъдещото си "аз":

Здрасти, госпожо!

Как я караш?

Да не се припичаш на слънце в двора на някой дом за възрастни хора? Или се размотаваш покрай "розовите" храсти на Ада? А може би си тананикаш, т.е свирукаш, т.е говориш си сама в тесничко жилище, което нарушава периодически сърдечния ти ритъм? Охооо! Я да те видим, излегнала си се на шезлонга в далечна страна, бръмчат бръмбари наоколо, ще закусваш рохко яйце /или ще смъркаш прах от рохко яйце?!?/, а после ще правиш гимнастика - с главата нагоре, не както сега - надолу, след което ти  предстои час-среща с оцелелите? Оцелелите!

ха-ха.

Трудно е да се обръщаш към някого, когото не визуализираш.

Затова започвам да се обръщам към настоящото си "аз":

Здрасти, поостаряла, закръглила се госпожо! Какво правиш? Пишеш на клавиатурата с надеждата да осмислиш по-добре този слънчев януарски/февруарски/мартенски... час? Добре ли си? Извинявай, но много мрънкаш. Нещо си говориш под носа. Носът ти е по-симпатичен от очакваното от теб. Спомняш ли си, че си представяше как ще се сведе твърде надолу? Брадичката ти лееко е провиснала. Имаш две бразди, невероятно е, че не са на челото. Не си била често смръщена. Браздите са долу на ченето, където ти извадиха два зъба още в ученическите години. Косата ти е супер! Освежена с боя и я има, което е някакъв момент на кеф за положителното в живота. 

Ти, странна моя любима, обичаш ли се? Инстинкт за самосъхрание ли те води или любов?  Разсейваш се. Какво ти отклонява вниманието? Подчинението? Съпротивата, която си умъртвявала бавно през годините? Първата ти реакция? Да скочиш, а вече не го правиш. Непримиримостта ти към примиримостта ти.

Ако си била по-благосклонна някога, вече не си спомняш кога е било това. Не харесваш почти никого на сто процента. Не правиш нищо на 100 %. Защото 100 % не съществуват. 

Хей, позакръглената ми приятелка! Тук ли си още?

Чувам, че мърмориш под носа си колко глупаво е това. Не е възможно - казваш - да обобщим живота, да го резюмираме. Да го анализираме дори е непосилно. Възмутена си. 

Двулична ли си? 

Понякога!

Искрена ли си?

Често не съм...

Но също така често съм.

И тогава си представям, че съм дърво, което се носи по водата необезпокоявано от търсенето на смисъл, и изведнъж някой удавник се хваща за него и се спасява. И това наистина ме успокоява. За няколко минути, за час или два. Върши работа. 

Псувни на волята!/или какво мога да правя в един дъждовен ден

1. Да стоя на терасата в компанията на високия ми петнист съсед - догът Лорд. Мокрите улици и дрънчащият мокър трамвай изглеждат като споделено преживяване. Лорд е заинтригуван единствено от свраката, която подскача по клоните на дървото, или ако надуши друго куче, а аз го вълнувам само дотолкова, че да ми хвърля високомерно по някой поглед. Високомерно, защото той е на горния етаж, а аз съм един по-долу, но на зиг-заг. Въпреки това, за хората отсреща, ние сме си двойка, която наблюдава дъждовния ден.

2. Да почета от сборника с разкази на Буковски "Най-красивата жена в града". Обаче предпочитам да произнасям на глас заглавието на проклетата книга, вместо да чета. В крайна сметка има един-единствен разказ, който направо ме вледени - и той не е свързан със секс, с изпразване, с пиянското безсърдечие на този човек, за когото очевидно читателят е наглец, посегнал към неговите освобождавания на листа. Буковски  иска да ти внуши, че ти по своя воля го четеш и той няма абсолютно никаква вина за това. А вледеняващият разказ е за работник, т.е за самия автор, който не успява да продължи да работи в кланница, където попада, защото е останал без нищо. Запитах се дали след като прочете този разказ, ще се намери човек, на когото би му се приискало да порасне?

3. Да пребърша и почистя. Не знам как го правя, но някак си междудругото все успявам да почистя и пребърша. Толкова съм сръчна, че заснех една нелоша инсталация на паяк, след което я отнесох, така да се каже, с дългата четка; оправих “гледката през прозореца” на рибата / останала сама, а прозорецът й позеленял/ и създадох място за собствено произведение на изкуството, като откачих от стената една картина /може и само "откачих" - пак става/. Мислех си, че откачането ми е последица - от житейските неволи, но ме уверяват, че съм си била обвързана с него и преди. Преди какво? - питам ги.- Преди какво? - Ами ти си си такава! Откачаш си! - Аха, много интересно, щото вие - не! Откачена работа! Кой пък е чак толкова нормален, че да има право да установява, че ти, примерно, не си?!?

4.  Да рисувам. И това правя, макар че не ставам. Да живеят технологиите! Слагам една снимка на папагал и почвам отгоре му. Получава се нещо като същия папагал. Когато си правя автопортерет е по-забавно, защото се рисувам в полет. Четох, че открили стар, автентичен се оказал естествено, портрет на Шопен. Никога не минавам през тези антиквариати. А защо галериите в делнични дни работят до 6? Ако искам да отидам да видя някоя изложба в сряда, трябва да изляза от работа. Ама то пък и една работа, вече нали всички сме във виртуалното пространство! В облака! Дойде ни времето най-сетне да сме в облака, без да сме в рая! Майната му на тоя облак, така да знае! И на рая!

 

5. Да си пусна телевизора. Да останеш насаме с телевизора е голямо изпитание. Дебели устни, опънати кожи, дебели тела, високи скули, нищонеказващи гости и липса на критерии в изобра им. Почти всички предавания са еднакви, с еднакви водещи. Превключваш от един канал на друг и само масата е с друга форма. Оправдания - малки сме, малко сме, малък ни е... Другото е готвене. Или някоя платформа с филми. Там отиват към два-три часа при късмет. Или спорт. Залагам най-често на него.

6. Да сготвя? Да бе! Пожелала съм си на Дядо Коледа Рудолф от "Пекарната на Рудолф" да ми направи онзи японския чийзкейк. 

Сготвих.

7. Да попсувам. Това го правя в отделен раздел - взаимствах малко за заглавие - вместо Игри на волята, моето е Псувни на волята! И имам Удивителна, за разлика от тях. Макар че псуването вече не е достатъчно удовлетворяващо. И тук вече се опира до креативност. Да псуваш държавата, избраниците /много бе!/, суверена, себе си... - все правени неща. Едно ново - конгреса на БФС, ама и то... колко ново да е... Вече всички са си минали по реда. От друга страна, като се напсуваш в един дъждовен ден, после се смееш през останалите. 

8. Да коментирам, разсъждавам, философствам и анализирам. Обикновено с член на семейството /никой друг не с е връзва/. Примерни теми: Дали Зигмунд Фройд е бил шарлатанин? Дали лейди Гага е била мъж? Тимъти Шаламе или Адам Драйвър? До кога диалозите в българските филми ще са ад? 

9. Да вляза в интернет. Не че не остана време за социалните мрежи - последвах хърватския фотограф Ядран Лазич и сръбската дизайнерка - Бояна Угрешич, нещо се бях балканизирала. Но пък те и двамата не са се. В това е разликата, казвам си, защото не ми се спи. Жирафът спи по 10 минути. Сигурно затова е висок. Или защото е висок, не спи. То къде да легне, като се замислиш. А прав повече от 10 минути, не става.

10. е остана едно, ама хайде!

Августовски покой и два цитата

***

През лятото има часове, в които спира времето. Можеш да четеш, да спиш, да наблюдаваш, но не усещаш движението. Чувстваш се в покой. Това, разбира се, е само в случаите, когато доброволно се откъсваш от какофонията на реалността.

Августовският покой най-често е привиден. Доказва го някоя муха, бръмнала пред лицето ти или гущер, който внезапно замръзва от погледа ти. Може да усетиш също остра необходимост от вик, за да докажеш преди всичко на себе си, че си жив.

Маранята изглежда като висш акт на творчество в такива часове. 

* * *

Два цитата:

"Готовността да приемаме истината, която ни се казва, като се осланяме на човешкия авторитет, е забележително разпространена форма на покорство."

"Повечето човешки общества са подчинили своя механизъм за откриване на истината на манипулиране от експерти и потвърждаване чрез консенсус."

Книгата се казва "Истината" с автор Фелипе Фернандес-Арместо.

Цитатите са от нея. 

Мечката и дърварят първо действие

Приказката за мечката и лошата дума нямаше да съществува, ако дърварят така беше замахнал с брадвата, че не просто да остави рана на мечката, а да я посече. Ей там, между дърветата. И край - няма мечка! Мечката щеше да е умряла и нямаше да се появява в трето действие да обяснява как раната й била заздравяла, ама думата за лошия й дъх още я изгаря отвътре. 

С това искам да визуализирам, понеже напоследък всичко се визуализира по най-креативен начин, убеждението си, че действията са важни много повече от думите, говоренето не е действие, дори в ситуации, когато отсрещната страна се чувства обидена, дискриминирана, наранена и т.н. В крайна сметка, да, с помощта на думи, можеш да сториш зло и да причиниш страдание, но крайно зло и крайно страдание можеш да причиниш единствено с действията си.

И в този ред на мисли, тъй като един авторитет си е нещо крайно - или го имаш, или го нямаш, той се гради с действия, а не с думи. Не е достатъчно да кажеш, че си професионалист, нужно е да го докажеш с действията си.

За мен е нормално една институция също да иска да бъде професионалист. И ако си институция и с дейността си вдъхваш респект и будиш уважение, накрая си създаваш авторитет и, така да се каже, вече си един професионалист в очите на хората. Когато им потрябват твоите услуги, те се обръщат към теб като към институция с авторитет и като към професионалист - с очакването да направиш онова, което е адекватно и работещо. И ако го направиш, ако отговориш на очакването, с времето печелиш все повече доверие. Като се направи социологическо проучване за доверието в институциите, например, /разбира се, от агенция за социологически проучвания, която също си е изградила авторитет с действия/, ти, гореспоменатата институция, се нареждаш на челните места. И дори някой да каже, че имаш лош дъх, щото му е злобно и иска да те засегне, действията са си действия. И никой не може да ти ги отнеме, както пее Емил Димитров по друг повод.

И освен това - на крива ракета космосът й е крив. Поговорката има разнообразни варианти, както знаем, но едно и също иска да ни каже - като не ставаш, не ставаш, та дори да ти се получава говоренето, в което обвиняваш целия космос. Колкото и да ставаш в думите, поговорката засяга действията - а в тях не ставаш.

Това цялото писане го направих, защото ми липсват действия, които да вдъхват доверие.

Най-добрата ми версия - идея за /не/заспиване

В един филм главният гeрой каза, че иска да бъде с една /конкретна/ жена, защото изкарвала най-добрата му версия.

Затварям си очите снощи, ще спя. И изведнъж - мисъл! Брей, казвам си, то бива-бива, ама чак пък толкова! Не стига, че мислих преди епидемията, после по време на епидемията ми казаха да си помисля или по-точно - да преосмислям и аз първоначално се възмутих - какво има да преосмислям! да преосмислят тези, които не са го правили преди!, обаче постепенно мисълта ми отново потече... И тече ли тече! И снощи, точно, когато бях почти в несъзнание, заспивам значи и хайдеее - хоп, нова мисъл! И... заспиването се поотложи. Щото онзи с по-добрата версия ми се визуализира.

Аз - мисля си - дали имам по-добра версия? А? Добра версия на мен, по-добра и най-добра, нещо като съвършената АЗ! Ако бях играч във FIFA, какви ли показатели щеше да има подобрената ми версия? Добре, че не съм. Играч във FIFA имам предвид. Стоичков, междудругото, е легенда там /така се казват онези големите, които вече не играят/. Даже Стоичков хич не е зле. Щото да вземеш златна топка... Ама думата ми е за мен и моята най-добра версия. И да, някой ще се разочарова - нe си мисля за помагала, наръчници и онлайн съвети как всеки ден да се подобрявам поне с 1 %. Мисълта ми потече по едни странични канали, от които изскочиха странни изображения на предствата ми за мен самата и в крайна сметка ми пречат да заспя. Въпреки че мъжът ми твърди, че не съм се била уморила достатъчно...

Представям си, че съм по-висока. С 5-6 см, не повече. Фигурата ми е маалко по-издължена. Движа се мааалко по-елегантно. В нормалната версия съм по-спортна. А когато вървя, напоследък, забавям ход. Това не знам защо. Подозирам, но не му е сега времето. Та продължаваме напред. Представям си също, че говоря по-бързо. Моето говорене е леко правлачено, такова едно, все едно се лигавя. В най-добрата ми версия би трябвало да мога и да пея правилно, защото сега мога само да свиркам. Което е интересен факт. Като си подсвирквам, изкарвам мелодията, а като отворя глас - просто няма мелодия! Не че ми е ясно защо ми е да пея вярно. Не си падам по нито едно от музикалните шоута, а доста хора могат да пеят. Що пък ми е и на мен?!?

Тук щях да заспя. Понеже взех да си пея наум и се приспах.

Събуди ме въпросът, че не знам дали правилно си оформям най-добрата версия. Трябва просто да усъвръшенствам съществуващи мои качества и характеристики или мога да си добавям  всичко?

Нямаше кой да отговори, затова заложих на второто. Ще си добавям. И това, моля! И това! А може ли да танцувам брейк?

Да обобщим. Значи - по-висока, по-бързо говореща, по-елегантно вървяща, пееща вярно, играеща брейк. Не! Това с брейка отпада! По-добре ще бъде, ако мога да рапирам. Май ще получа повече шансове... Среща с Брад Пит?

Оооо! Я стига! То как да заспи човек!?

Пишеше, че не трябва да му казвам/е/ как да свали тениската си. Ъхъ. Така пишеше някъде. Още тогава си помислих - кому е нужно чак такова издребняване?

Най-добрата ми версия ще може да превключва езика. Като компютър. Има си меню и си избира на какъв език да говори /хайдеее - отпаднаха автоматично всички езикови школи, курсове за бързо научаване на езици, хипнози и сугестопедии/. Версията ми, най-добрата, определено ще притежава дарбата да си мълчи. Ето това, тази - сегашната, не притежава! Голям недостатък! Ако си мълчиш, нали знаете всички продължения, включващи и златото... Но по-важно е, че ако си мълчиш, вероятността да сбъркаш, става нула. Нула като нула. Не бъркаш. Не че знам защо ми е да не бъркам... То ако се замисля сега и върху това, ясно защо не заспивам. Нещата са навързани като, щях да кажа - свински черва, но се сетих, че този термин се употребява обикновено, когато говорим за група хора с техни си интереси.

Най-добрата ми версия ще брои до десет бавно, преди да каже нещо или ще предпочете да замълчи. Тя, също така, ще взима решенията си смело, категорично и когато се налага - егоистично. Тя, най-добрата ми версия, мисли повече за себе си. Т. е - за мен. Аз /знам, че е трудно да се повярва/, но не винаги се сещам да мисля за себе си. Всъщност сещам се, но за кратко, а са необходими по-дългосрочни планове, нали?

Абе не ми се спи и това е. Мога да си добавям качества и умения до сутринта. Била съм хиперактивно дете, сега съм хиперактивна... Ъ? Каква е думата след определението? Леличка?Лелка? Жена? Госпожа? Женица? Хахаха. Умея да се забавлявам, така че това остава от нормалната ми версия. Нищо няма да се подобрява тук. За финал ще добавя тези три неща - хъс, страст и нестихващ ентусиазъм. Бреййй! Доста се подобрих!

Завъртам се на ляво. Слагам ръка под възглавницата. Намествам си маската за очи /има една улична лампа, чийто остър оранжев лъч се промъква между пердетата и се прицелва в мен!/, питам за стотен път мъжа ми как е възможно, като си затвори очите, да не вижда (?!?), той за стотен път не ми отговаря и аха да заспя, когато ме спохожда нова визуализация - стоя гордо изпъчена на един висок хълм, ама много висок, оглеждам се наоколо, надолу, нагоре и ъъъ... няма никъде никого. Леле - мисля си - така съм се надградила, толкова подобрена версия съм си направила, че нямам равностойни! И стоя горе сама. Аз - в най-добрата си версия.  "Знаеш ли какво - обръщам се рязко /и във физически, и във вербален план/ към мъжа ми, - много се радвам, че не изкарваш от мен най-добрата ми версия! Браво на теб!"

Някои търси ли ни, пита ли за нас, иска ли ни отново?

Танос от "Отмъстителите" /"Отмъстителите: Война без край", 2018/ щракна с пръсти и половината свят изчезна. 50 процента, на случаен принцип, се разпаднаха и превърнаха в прах. В името на един по-добър свят за останалите. Този по-добър свят включва по-чист въздух, повече ресурси и повече място. Животът, с други думи, е по-качествен, а по-високото качество намали на половина количеството.
Танос е виновен. Сега знам. В мига, в който започна да се разраства тази отвратителна епидемия, станала пандемия, и този ковид, влязох във филма.
В крайна сметка, ако не сте гледали, добрите побеждават /"Отмъстителите: Краят", 2019/. Отборът им връща на света загубата от 50 % човечество. Проблемът се оказва в неспособността на случайно оцелелите да живеят без близките си, без семейството и приятелите. Макар че делфините се появяват в Хъдсън, всички оцелели са потънали в дълбока депресия. Затова отмъстителите се събират и правят, каквото е необходимо.
Не че е неизвестно, но да си го кажем - най-големият ни проблем всъщност са онези привързаности и чувства, с които сме се обвили като в пашкули и заради които сме уязвими, раними, нещастни и нищожни дори. Заради тях сме склонни да загубим свободата - на слово, на действие, на мисъл, готови сме да се подчиняваме, да изпълняваме и да търпим. И непрекъснато страдаме. Не можем да дишаме не само, когато няма въздух, но и когато ги няма онези, които обичаме, та дори и които не обичаме чак толкова. Не можем да съществуваме, ако са ни лишили от обкръжението на себеподобните ни.
Прочетох, че диви прасета се разхождали по улиците на Париж. Гледам разни "снимки" на пилета, които надничат да питат къде сме. Чета за мечки, делфини, сърни, които обикалят. И започвам да изпитвам някаква радост, едно успокоение, сигурност ме завладява. Всичко ще е наред значи. Има кой да ни потърси, когато сме се скрили и треперим от страх. Има кой да пита за нас, да ни чака и да иска да ни види някъде наоколо. Въпреки че сме зли, неблагодарни, алчни, жестоки, безсъвестни, въпреки безпардонното ни отношение към заобикалящата ни действителност, въпреки грубостта, която нерядко проявяваме и претенциите, с които изпълваме въздуха. Твърде сме цивилизовани и силни, стоим изправени на "върха" на кръговрата. Знаем какво ли не и можем ей така, веднага, да превключваме от физическия във виртуалния свят, от онлайн в офлайн, можем да убиваме дистанционно и да се самоубиваме физически. Обаче колко хубаво би било, ако наяве и де факто поне една патица дойде да види къде сме си заровили умните глави, поне един делфин поиска да си поговорим... Колко хубаво би било наистина!

Само глашатаите да останат

Случаят с пребития и обезобразен Слави Ангелов е поредното доказателство, че на никого не са нужни журналисти. Нито на управленията и властта, нито на обществото и хората. Журналистите са мразени, подценявани, обиждани, нежелани, в крайна сметка - убивани,  обезобразявани, изнасилвани. И става въпрос за онези, при които се вижда, се чете, се чува за истински напъни да бъдат журналисти, за прояви на истинска журналистика или поне на опити за такава. Не става въпрос за самозваните, назначените, омагьосаните от славата, от екрана, от ежедневната им демонстрация на суетност. Не става въпрос дори за началото, когато някой някъде е казал: "Представям си, че ще работя в телевизия!" или "Искам да бъда журналистка!" Защото след началото, независимо от мотивите, следва развоят. 

Опияняващо е да работиш това, което обичаш. И колко хубаво звучи! Ако имаш късмета да правиш онова, което обичаш, няма да работиш нито един ден в живота си! Примерно. Или други подобни. Както и тези: Бъди честен! Със себе си! Бъди отговорен! Към хората! Великолепни лозунги! Великолепни съвети! Само че, ако може, прави го тайно. Никой да не разбере. Защото разбере ли, ще ти види сметката. Толкова е лесно. Светът е удобно поле, за да ликвидираш някого. Бил пренаселен! Е, за отстрелването на когото и да е - а примери колкото искаме в цялата човешка история, - светът е широк и празен. 

Ако скоро директно не се затворят ВУЗ-овете, може би трябва да се премахнат специалностите по журналистика. И не защото един побой, едно убийство или две, понижават вярата  в човечеството /!?!?/, съвсем не заради загубата на вяра, а защото тези специалности бълват всяка година безработни. Естествено биха могли да си запазят съществуването, но нека поне от благоприличие си сменят името. Нека изтрият термина "журналистика" от името си. Така нито ще има излъгани, нито безработни. Ситуацията се променя извънредно бързо. Дори, може да се каже, "извънредно" е добро определение за развититето на света през последните десетилетия. Всичко е, кажи-речи, извънредно. Не се знае накъде ще ни отвее следващото събитие. 

Както чух с едното ухо снощи от "Карибски пирати" - "Знаем как да стигнем до умрелите. Проблемът е, че не знаем как да се върнем."