Това да ми е терзанието, казвам си, докато осъзнавам, че с годините всичко се трупа, катери се върху уж по-устойчивото ни съзнание. Уж помъдрявам с времето, а си усещам главата надебеляла. Все едно съм със сто и петдесет шапки! Не са ми само трите кила отгоре, мислите са ми в повече, терзанията, съмненията, неспокойствието. Трябваше като че ли да намирам отговорите по-бързо, а ги намирам все по-бавно. Лашкам се между миналото и бъдещето, като се опитвам да живея в настоящето.
Понякога се обръщам към бъдещото си "аз":
Здрасти, госпожо!
Как я караш?
Да не се припичаш на слънце в двора на някой дом за възрастни хора? Или се размотаваш покрай "розовите" храсти на Ада? А може би си тананикаш, т.е свирукаш, т.е говориш си сама в тесничко жилище, което нарушава периодически сърдечния ти ритъм? Охооо! Я да те видим, излегнала си се на шезлонга в далечна страна, бръмчат бръмбари наоколо, ще закусваш рохко яйце /или ще смъркаш прах от рохко яйце?!?/, а после ще правиш гимнастика - с главата нагоре, не както сега - надолу, след което ти предстои час-среща с оцелелите? Оцелелите!
ха-ха.
Трудно е да се обръщаш към някого, когото не визуализираш.
Затова започвам да се обръщам към настоящото си "аз":
Здрасти, поостаряла, закръглила се госпожо! Какво правиш? Пишеш на клавиатурата с надеждата да осмислиш по-добре този слънчев януарски/февруарски/мартенски... час? Добре ли си? Извинявай, но много мрънкаш. Нещо си говориш под носа. Носът ти е по-симпатичен от очакваното от теб. Спомняш ли си, че си представяше как ще се сведе твърде надолу? Брадичката ти лееко е провиснала. Имаш две бразди, невероятно е, че не са на челото. Не си била често смръщена. Браздите са долу на ченето, където ти извадиха два зъба още в ученическите години. Косата ти е супер! Освежена с боя и я има, което е някакъв момент на кеф за положителното в живота.
Ти, странна моя любима, обичаш ли се? Инстинкт за самосъхрание ли те води или любов? Разсейваш се. Какво ти отклонява вниманието? Подчинението? Съпротивата, която си умъртвявала бавно през годините? Първата ти реакция? Да скочиш, а вече не го правиш. Непримиримостта ти към примиримостта ти.
Ако си била по-благосклонна някога, вече не си спомняш кога е било това. Не харесваш почти никого на сто процента. Не правиш нищо на 100 %. Защото 100 % не съществуват.
Хей, позакръглената ми приятелка! Тук ли си още?
Чувам, че мърмориш под носа си колко глупаво е това. Не е възможно - казваш - да обобщим живота, да го резюмираме. Да го анализираме дори е непосилно. Възмутена си.
Двулична ли си?
Понякога!
Искрена ли си?
Често не съм...
Но също така често съм.
И тогава си представям, че съм дърво, което се носи по водата необезпокоявано от търсенето на смисъл, и изведнъж някой удавник се хваща за него и се спасява. И това наистина ме успокоява. За няколко минути, за час или два. Върши работа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар