Някои търси ли ни, пита ли за нас, иска ли ни отново?

Танос от "Отмъстителите" /"Отмъстителите: Война без край", 2018/ щракна с пръсти и половината свят изчезна. 50 процента, на случаен принцип, се разпаднаха и превърнаха в прах. В името на един по-добър свят за останалите. Този по-добър свят включва по-чист въздух, повече ресурси и повече място. Животът, с други думи, е по-качествен, а по-високото качество намали на половина количеството.
Танос е виновен. Сега знам. В мига, в който започна да се разраства тази отвратителна епидемия, станала пандемия, и този ковид, влязох във филма.
В крайна сметка, ако не сте гледали, добрите побеждават /"Отмъстителите: Краят", 2019/. Отборът им връща на света загубата от 50 % човечество. Проблемът се оказва в неспособността на случайно оцелелите да живеят без близките си, без семейството и приятелите. Макар че делфините се появяват в Хъдсън, всички оцелели са потънали в дълбока депресия. Затова отмъстителите се събират и правят, каквото е необходимо.
Не че е неизвестно, но да си го кажем - най-големият ни проблем всъщност са онези привързаности и чувства, с които сме се обвили като в пашкули и заради които сме уязвими, раними, нещастни и нищожни дори. Заради тях сме склонни да загубим свободата - на слово, на действие, на мисъл, готови сме да се подчиняваме, да изпълняваме и да търпим. И непрекъснато страдаме. Не можем да дишаме не само, когато няма въздух, но и когато ги няма онези, които обичаме, та дори и които не обичаме чак толкова. Не можем да съществуваме, ако са ни лишили от обкръжението на себеподобните ни.
Прочетох, че диви прасета се разхождали по улиците на Париж. Гледам разни "снимки" на пилета, които надничат да питат къде сме. Чета за мечки, делфини, сърни, които обикалят. И започвам да изпитвам някаква радост, едно успокоение, сигурност ме завладява. Всичко ще е наред значи. Има кой да ни потърси, когато сме се скрили и треперим от страх. Има кой да пита за нас, да ни чака и да иска да ни види някъде наоколо. Въпреки че сме зли, неблагодарни, алчни, жестоки, безсъвестни, въпреки безпардонното ни отношение към заобикалящата ни действителност, въпреки грубостта, която нерядко проявяваме и претенциите, с които изпълваме въздуха. Твърде сме цивилизовани и силни, стоим изправени на "върха" на кръговрата. Знаем какво ли не и можем ей така, веднага, да превключваме от физическия във виртуалния свят, от онлайн в офлайн, можем да убиваме дистанционно и да се самоубиваме физически. Обаче колко хубаво би било, ако наяве и де факто поне една патица дойде да види къде сме си заровили умните глави, поне един делфин поиска да си поговорим... Колко хубаво би било наистина!