Сърдита съм й на любовта. Няма да я празнувам, щом така иска. Няма да се събудя утре с мисълта за нея. Дори когато срещна всичките сърца по пътя си, ще се престоря, че не виждам. Ще затворя очите си - нека слънцето да ме има. Нека се отдам на светлината. След като така се случва. Докато аз поставям ръка на сърцето си, за да укротя ритъма му, да му вдъхна кураж и да му поговоря, че нали... сърцето понякога трябва да е твърдо, даже като камък, като онази закалената стомана, ако житейската ситуация го изисква...(а тя все го изисква проклетата!); докато му говоря, че се е объркало, погрешно е разбрало нечии сигнали, разчело е неправилно посланията на нечии очи или е сбъркало в броенето на миговете, в които сто на сто се е заблудило, че е било щастливо; докато му обяснявам, че не е в негова полза да оспорва правото на разума да бъде главен командващ и се налага да се подчинява на неговите безчувствени заповеди, на сухата му, скучна и подредена схема на живот, докато правя всичко това, любовта си подостря стреличките, намазва ги с масло от рози и ги посипва с аромата на възбудата. Приготвя ги съвсем старателно, като дори ги загъва в станиол и им връзва панделка. После се усмихва така, сякаш вътре в стреличките е поставила всичко, от което едно сърце би имало нужда, всичко, за което едно сърце си е мечтало и... ми ги изпраща. Изстрелва ми ги като подарък, като единственият жадуван подарък.
И те се забиват в мен.
И виждам само твоите очи, чувам само твоите думи, усещам само твоя ритъм. Щастлива съм и всичките сърца, които срещам по пътя си, са част от моето, което устремено към теб, празнува любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар