Преди няколко часа седеше на бара на заведението почти сам. Девойката на стола до неговия пиеше с наслада, само че някак самотно, незаинтересовано и самовглъбено. Той не одобряваше чорапогащника на едри кръгове, а вече не харесваше кожените якета. Нейното висеше на облегалката - синьо, изтъркано и му напомняше за бедност, пиянства и голи, недоволни момичета.
В 9 и 30 девойката се обърна и сините й очи, размазани от алкохола до теменужено, се разтекоха по блузата му. Първо надолу, после нагоре и накрая се впиха в неговите. За първи път мъжът почувства хлад и без да разбира защо се изпълни с озлобление. Вече не можеше да й предложи питие, защото тя отдавна пиеше. Не би могъл да я покани и на танц, защото жената седеше толкова разфокусирано, че всяко излишно движение, щеше да й се отрази фатално. Не можеше да се приближи достатъчно, защото знаеше какво ще излъчва дъха му. А мъж като него не си позволяваше да „дъхти”. Така наричаха още от ученическите години със старата му банда острия, рязък аромат на тъга и алкохол, на тесни улици и ожулени скули, на кръв, примесена с масло от коли и мъжки сълзи. Имаше и такова време. И все пак, като се замисли, само преди някакви си два или три месеца, все още можеше да й предложи питие, независимо, че пиеше, можеше да я покани на танц, независимо, че музиката не струваше… Нещата се промениха. Както винаги – постепенно. Мразеше това постепенно.
В 12 и 30 мъжът се прибираше. До него вървеше девойката. Синьото й яке още висеше, но този път измиташе улицата – прашна, топла, пролетно чакаща дъжда. Да, мислеше си мъжът, може и да плюя на това постепенно, да го размажа с един юмрук, да го разкарам… А може и да си тръгна сега. Вече не я искам. Вече не харесвам синьото й яке и сините й очи. Не чувствам нищо.
Стара история. Всичко се повтаря. Едно и също.
Девойката се подпря на рамото му. Вървеше наведена и залепена. Якето вече не метеше улицата, защото, все едно разбрала мислите му, жената го изпусна някъде по пътя, уж случайно, а всъщност нарочно, намрази го и тя, това старо, изтъркано яке, което се пробваше да дублира цвета на очите й.
Мъжът чуваше тихичкото пъдсмърчане. Може би жената плачеше. Той не пожела да погледне. От височината на собствения си ръст, виждаше само косата й – гъста и къдрава, която се мърдаше в такт с походката им – отдавна установена в ритъм. Спомни си, че те –двамата, се научиха да вървят подпрени без да се държат и никой никога не нарушаваше стъпките. Тя вървеше с глава на рамото му, прилепена за него, докато той гледаше право напред, гордо и непоколебимо.
Дали сега изглеждаха така?
Какво значение можеше да има всъщност. Когато вече не я желаеше, не я искаше до себе си, не чувстваше нищо…
В 2 през нощта някакъв лунен лъч осветяваше една мокра мъжка ръка, която беше преметната върху светли, къдрави коси. Ръката се повдигаше и спускаше равномерно, в такт с дишането на жената, чиито коси докосваха мъжката сила на изпотената му ръка.
Ако можеше луната да се наведе още малко, да влезе в стаята и да погледне в лицето на мъжа, щеше да види едно доволно изражение, с лека усмивка, което разкриваше щастие. Единствено и само щастие.
Тъжна история. За съжаление,много истинска. Мечтите умират в зародиш. Защо все по-малко и все по-рядко си говорим ????
ОтговорИзтриванеХаресва ми тази история, развива се на няколко нива. И че очите й се разтичат - това много ми хареса.
ОтговорИзтриванеЗа мен краят винаги е важен и се радвам, че тук са се сгушили двамата. Но и това, че той е щастлив е супер наистина.
ОтговорИзтриванеХареса ми
ОтговорИзтриванеНе те познавам, но все едно пишеш за мен.Същият случай.
ОтговорИзтриванеХаресах историята!
ОтговорИзтриванепопаднах на тази история случайно, владимир, когото не познавам, я е препубликувал в svejo.net, където има рубрика "прочети това". страхотна е идеята да се пускат хубавите неща, да ги видят повече хора, много добре е постъпил владимир!
ОтговорИзтриванеТака ли? Аз не знаех. Сега потърсих и видях. Много се радвам и благодаря, Владимир, че си оценил историята :)))Благодаря и на другите, на които е харесала!
ОтговорИзтриване