Хората са
двулични по природа. Дали го знаят или не, е друг въпрос, но често животът им
преминава в усилия да докажат обратното, което пък изкусно са обявили като
преследване на истината. Твърди се, че има и абсолютно почтени и честни хора.
Такива, които притежават вроден аршин и не го заменят с друг, независимо дали
става въпрос за тях самите, за съседите или за който и да е от целокупното многомилиардно
население на земята. Открила съм, че ако наистина съществуват такива хора, аз
не съм от тях. Въпреки обхващащото ме периодически старание да се причисля. Неведнъж
съм заявявала на всеослушание, че не лъжа, честна съм и съм „за“
справедливостта. В крайна сметка, ако спазваш 50+1 от божите заповеди, може и
да се приеме, че си почтен, нали така? Но ако не може...
Сестра ми живее
на една от улиците близо до Женския пазар и благодарение на този факт, макар и
рядко, и аз се озовавам там.
Женският пазар
не прилича съвсем на онези препълнени пазари в големи и малки градове по света,
където можеш да се наситиш само с поглед, но и буквално – като преминаваш
покрай сергиите и опитваш. Има обаче своя атмосфера, различна от тази на пазара
на Графа или на Ситняково, например, и тя ти създава осезаемото усещане, че си
точно, където зеленчуците и плодовете са истински.
Веднъж, докато
вървях по пътеката между сергиите, една жена мощно се провикваше, размахвайки в
ръката си китка: „Пря-я-ясна чубрица, пре-е-есен магданоооз!“ Но щом се изравни
с мен, отривисто прошепна: “Цигари, цигари...“
За настоящата
история споменатото по-горе двуличие, специално у мен, се изразява в
противоречието между двете ми желания - да си купя много евтина и едновременно много
качествена стока, както и между претенциите и реалните ми възможности. Претенциите
ми са завишени, не само по отношение на пазара, но и по отношение на
средствата, които съм рамкирала /правя това, откакто си внуших, че притежавам точна
преценка за реалната стойност на нещата!/. Така изказано, това двуличие вероятно
владее всеки човек още от момента, когато е приел принудата да заеме определено
място на този свят и да го задържи в очите на останалите, включително и в
своите собствени.
За намиращите се
зад сергиите на женския пазар аз съм една възможност да си продадат и скапалите
се домати, изостаналите череши или пък развалените откъм дръжките червени
чушки. Не знам защо точно така ме възприемат, но ми се струва, че не влагат нищо
повече към мен, когато видят, че наближавам, а предполагам, че не рядко ме
забелязват единствено с периферното си зрение.
От своя страна
аз се възприемам малко по-така. Чувствам се като човек, който е пристигнал на
този пазар с една по-съдържателна цел – да си купи, каквото му душа пожелае, и
то да не е само здраво и свежо, но и евтино. Иначе защо бих дошла? Съвсем близо
до дома ми има всякакви чушки и домати с изключителен търговски вид и на изключителна
цена. Но!
Но на мен ми се
приисква да отида на пазара. Там храната е екологична, прясна, има голям избор,
евтина е и... Атмосферата, както вече казах, на пазарите е особена. Подвиквания,
миризми и ухания, странно-различни физиономии...
Със сестра ми
чакаме от около десетина минути на една опашка за грозде. Зад мен мъж и жена
араби се оглеждат, после той бързо протяга ръка, откъсва едно зърно, опитва и
се обръща на другата страна. Продавачката разговаря с клиента пред себе си и не
го вижда. Жената с арабина обаче разбира, че аз съм го видяла и смутено навежда
глава. Той все едно е откраднал. Помислих си, че това щях да направя и аз, ако
не бях предупредена, че на женския пазар трудно се опитва. Трябва да ти дадат
разрешение. Т.е. питаш и ако ти позволят, тогава. На женския пазар също така
трудно се избира. Често всички хубави зеленчуци и плодове са насочени към теб, а
всички загнили и нездрави са обърнати към продавача. И той, естествено, грабва
от своята страна и ти получаваш не това, което виждаш.
Изведнъж се унесох.
Забравих за арабина и откраднатия плод. Загледах се в старите сгради наоколо – някои
са изоставени, други - прясно боядисани или затворени като килии с неестествено
малки балкони, с кепенци и орнаменти, или пък с цветя и нечетливи надписи...
Дочу ми се конски тропот, все едно видях файтони и се пренесох някъде в
началото на века...
- Казвайте! –
гласът на продавачката ме връща в реалността.
-
Два грозда.
- Два килограма?
– пита продавачката.
- Не, два грозда.
- Следващият –
казва невъзмутимо тя.
- Моля? –
опулвам се насреща. – Искам два грозда.
- Не може –
отсича тя и не ме поглежда. После се обръща към сестра ми – Кажете!
Сестра ми, също изненадана,
отговаря:
- Ние сме
заедно. Щом няма да я обслужите нея и аз не искам нищо.
Аз обаче решавам
да продължа битката.
- Но защо не
искате да ми продадете? Вкъщи само аз ям грозде – вече започвам да се обяснявам
като дете, - затова поисках две... Но добре, ок, дайте ми два килограма...
- Капризен
клиент, не става! – отсича тя като робот. – Следващият!
- Ама как
така?!? – възмущавам се все по-силно. – Чакахме половин час на опашка!
- Капризен
клиент, не става!
...
Файтоните ги
отнесе вятърът. Старият град, надписите по къщите, атмосферата...
- Бреййй, какво
ми се случи! – чудя се аз, докато си тръгваме от пазара.
- Ами то е –
започва сестра ми, - защото тук не продават малко. Трябва да си вземеш поне
килограм. А ти – два грозда! От къде ти хрумна!?
- Хайде сега! –
ядосвам се. – Нямам ли право на два грозда! Те сигурно щяха да излязат
килограм, ако не и два... Видя ли колко са големи! И как така нямам право, нали
сме на пазара! Какъв капризен клиент?!
- Оооо, тук е
така, и бой можеш да изядеш, някой път са доста груби – обяснява сестра ми.
Вървим по
улицата, обаче на мен ми е неприятно. От една страна - да, може би аз съм
виновна - не съм се информирала за пазара, не пазарувам често, не ги знам
взаимоотношенията. Но от друга - нали съм клиент, нали това е пазар и точно тук
имаш право на едно, на две, на три, тук трябва да можеш да избираш, да се
пазариш...
- Ааа не - извиква
сестра ми, - изобщо не можеш да се пазариш. Каквото ти кажат, това е, хич и не
си помисляй!
Онзи ден отиваме
пак. Минали са сигурно месеци от случката с гроздето. Не съм забравила, но не
съм и запомнила. Чудех се цял ден какво точно купувах тогава, та поисках в
бройка. Останало е единствено неприятното ми усещане.
По улицата вече
срещаме от онези различните физиономии, от хората, които живеят едновременно и
по тротоарите, и в домовете си зад оградите, и директно на улицата, пред
случайно минаващите. Показали са живота си явно – изоставено пред вратите
колело, разхвърляни части за коли, разпростряно на телта бельо... Но отзад,
отзад зад всичко, разбираш, че има още много от техния живот, още твърде много
неща, които не ги виждаш и не са явни. Пред една ниска къща, обелена отвън, с
вид на изоставена барака, е спряла полицейска кола. Полицаите стоят отстрани, а
къщата са заградили с ленти.
- Какво ли е
станало? – пита ме сестра ми.
- Не знам –
отговарям, оглеждайки се. После си признавам: - Изпитвам някакъв страх от
дъното на живота...
- Но защо? –
учудено ме поглежда тя. – От дъното израства лотосът.
- О!
Със сестра ми се
издърпваме – ако тя попадне някъде и не успява да излезе, аз й показвам другия изход.
Ако аз се затворя, тя ме изтегля. С ръка или с някоя подобна философия като
тази с лотоса.
Та така си
вървим към пазара. Лотосът си израства от дъното, от калта и тинестите води,
символизира красотата, благоденствието, плодородието. Обикновено го изобразяват
като изправена глава към слънцето и крака, здраво стъпили в основата. В
основата на съзиданието. На дъното. „Значи – говори сестра ми – няма как да се
извисиш до слънцето, ако краката ти не са вкоренени долу...“ Освен това лотосът
е символ на женското начало, но аз, дори и да съм на женския пазар, все още не
съм толкова уверена.
- Сега – казвам
– ти ще пазаруваш и моите неща. – Още съм стресирана от последния път.
- Стига бе! Чак
пък стресирана!?
Пред първата
сергия се справяме отлично. Купуваме два килограма превъзходни череши.
Преминаваме нататък и дори ни се отваря шанс да изберем.
Продавачката зад
щанда с краставици е кръглолика, с начервени устни и приветливи очи. Като
виждам, че тези пред мен избират зеленчуците, се осмелявам да пазарувам сама.
Стори ми се, че сестра ми ме погледна окуражаващо.
И оттук си
тръгваме доволни. На третата сергия, без много-много да се чудим, взехме и
праскови. Останаха доматите.
- Да видим тези
тук – казва сестра ми, но аз ги отхвърлям като леко скъпи.
- Да пообиколим,
ще намерим и на по-ниска цена – предлагам и продължаваме напред.
За да стигнем до
един младеж, малко дебеличък, с раирана тениска и най-важното - твърде освободен:
-Как сте,
пиленца? – пита ни той зад купчина добре изглеждащи домати.
Аз ги оглеждам,
виждат ми се хубави, цената - също и поръчвам два килограма.
-Да ги направя
за три лева, че да свършват – казва комуникативният ни продавач.
- Ами... –
колебая се аз, - де да знам...
- Хайде,
пиленца, какво се чудите! – подканя ни той.
- Ами добре –
казвам.
Продавачът граби
с шепи пред себе си, слага в един черен плик, мята го на кантара, после бързо
го завързва, не веднъж, два пъти, и като прибира парите, подава ми го и се
обръща към сестра ми:
-А ти, пиленце?
Ти няма ли да си вземеш?
-Не, благодаря –
учтива, както винаги. – Аз ще си взема другия път.
-Както искате, гълъбчета,
елате и другия път – продавачът не спира да говори, а ние си тръгваме.
Ох, мисля си,
май този накрая нещо ни метна. С тези пиленца и гугутки...
-Знаеш ли -
казвам на сестра ми, - я да видим какво ми сложи този! – И оставям на един
празен щанд плика и започвам да се боря с възела. Здраво го е вързал! Но все
пак успявам и когато започвам да вадя доматите, всичките се оказват червени
отдолу и зелени от горе. Не просто зелени, а на петна. На жълто-зеленикави
петна около дръжките.
- Е виж сега
какво взехме! – възмущавам се отново. – Пак се провалих!
- Ох – сестра ми
е отегчена, - стига вече, да си ходим. Каквото сме взели, това.
- Да ида да му
ги върна?
- Абе как ще се
разправяш с този, нали го видя какъв е! Хайде, тръгваме!
И тръгнахме. Но
си беше като на кино. Щастливо пазаруване, докато се отпуснеш. А отпуснеш ли
се, хоп! – и ти пробутват лошата стока.
Пропуснах само
да напиша, че всъщност сестра ми взе доматите. „Ще ги изрежа отгоре и готово!“
- каза ми, докато издърпваше черния плик от ръцете ми. „Иначе пак ще се
стресираш...“
Това си беше
шега, но вечерта като седнах да напиша историята и малко се притесних. Май пак
преувеличих. От едни домати направих цяла история. Но пък от друга страна, ако
историята беше за домати - да, обаче историята е за хората, за двуличието им,
за лотоса, за женския пазар и чак тогава – за доматите. Както се казва, 50+1,
нали така?
Няма коментари:
Публикуване на коментар