Когато бяхме ученици, с приятелката ми и брат й крадяхме лалета от дворовете на къщите край нас, за да направим букет за рождения ден на майка ми. Чакахме да се стъмни и влизахме тайно по дворовете, бързо късахме лалетата, после подскачахме за няколко клонки люляк и... Готово, ама не! Трябваше букетът да пристигне като изненада на другата сутрин, когато всъщност е празникът й. Затова стоях в тъмното на терасата ни, спусках едно въженце, те връзваха отдолу букета и аз го издърпвах. Така се отстраняваше и най-малкият риск майка ми да се появи в коридора точно, когато влизам отвън с цветята. После лалетата стояха във ваза на терасата, пиеха още една нощ от лунната светлина и на сутринта ги подарявах.
Покрай Великденските разходки се нагледах на лалета, нарадвах им се и се сетих за онова нощно крадене на цветя. Добре че хората имаха много лалета, та дори не разбираха за нашите набези, а още по-добре, че никой не ги пазеше. Но кой ли пък пази цветята! Те нали са затова, да се крадат.
;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар