Когато умът ми мисли за любов, съм в състояние да съвместявам несъвместимото. Редувам алкохоли и казвам думи, които не си подхождат и нямат място заедно. Забравям посоката си на движение и безсърдечно губя способността си да фокусирам. Извършвала съм достатъчно несъзнателни постъпки, при спомена за които все още се изчервявам.
Дали обичам силно или немощно обаче не знам. Не мога да оценявам влюбванията си по скала, нито да им правя характеристика. Не съхранявам мъжете си в „чекмедже”, което да ми служи в старческия дом. Винаги пазя надежда, че дори в самия край, срещата ми с мъжете ще ме прави несъзнателна в постъпките и споменът ми за тях /след смъртта!/, ще ме кара да се изчервявам. Непоправимо е.
В книгата на Уилям Сароян „Той и Тя”, която е нещо като личен дневник и изповед за семейния живот, харесвам искреността на Сароян:
„... думите винаги лъжеха, прекалено опростяваха нещата, превръщаха в гавра единствения начин да се живее почтено – да обичаш. Да обичаш, каквото и да става, да обичаш въпреки лъжите, въпреки истината, въпреки омразата, лудостта, дяволската неустановеност, неизмеримата разлика, отчужденията, безотговорностите, злобните закачки, арогантността, тънките сметки, преструвките, измамата...
Човек живее любовта, не я говори, живее я във всеки един миг, усъвършенства я, не я оставя да си отиде, живее я, защото това е единственият начин да се живее почтено.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар