Ако можех сега да пиша, щях да пиша, да пиша, да пиша... Да напиша цяла страница, две, три... Има толкова думи, които чакат, толкова въпроси, които си висят, страшно като на онова бесило, близо, съвсем близо, има толкова неща за споделяне...Само че не мога да пиша. Не мога да споделям. Не съм във форма на искреност. Не съм тази, която пише. Друга пише... Тя знае как, пише честно...
Моментите на неистина идват така естествено, че можеш да ги пропуснеш... Какво ли пък ще загубя, ако ги пропусна?!
Даже уцелването им е идиотски самоанализ, без който безброй хора по света си преживяват съвсем добре.
